Един рожден ден и два магически дни в Средна гора

27 октомври 2018 г., златно-жълта есен, от ранни зори се е прояснило и е топло. Още един есенен Божи дар е тоя ден. Тръгваме от София по Подбалканския живописен път към Копривщица, за да празнуваме рождения ден на Стоян, който успя да навие за приключението 35 души. По Подбалканския път ни приветства златният тунел на есента. Жълто-зелено-кафява, прошарила се гора като родопски китеник, а слънцето се отразява в листата й. Нима това искрящо несметно богатство ще премине в друга природна фаза след първата небесна вода? Ненаситно поглъщаш гледката, докато я има.

Богдан кара с лекота джипа по магистралата, докато Васко, Нина и Яна се пробуждаме с дребни сладки и шеги. Боко е спокоен, още не си представя какъв път ще му сервира природата след 3 часа, за да качи жертвоготовно за групата храната и пиенето до хижа Средногорец, на 1500 м височина над Старосел. Цялата тая логистика я скалъпи рожденикът Стоян, вместо да ни събере в някоя софийска кръчма, а не да ни прави на шерпи с джип, за да качваме домати, зеле, пържоли и уиски по върховете.

Докато Боко и Васко гордо започват да се самонавиват, че са жертвените агнеци и носят мезетата на цялата група от 35 човека, докато онези катерят пеша и дишат чист въздух на високото, стигаме Копривщица, която вече е окъпана от Слънцето и блести. Богдан и Васил са измислили културна програма-конкуренция на баш планинарите. Сещам се за един лаф на баща ми, който граничи с народопсихология - българинът се страхува от три неща: от течение, да го прецака друг и да му сложат рога.

Четиримата взимаме колективен билет за шестте родни къщи на Димчо Дебелянов, Любен Каравелов, Тодор Каблешков, Георги Бенковски, Ослекова къща и Лютовата къща – на търговеца Петко Лютов.

Не вярвам на очите си - копривщенският кмет и общината са работили здраво - къщите са перфектно подновени и поддържани, не намирам кусур, идеален пример за пари, инвестирани по предназначение. Докато духът ми се повдига при тази гледка, Васко проточва жално, че в къщата на Димчо не му се влиза, като ще чуе за „жалби далечни и спомени лишни, сън са били белоцветните вишни“.

Пристъпвам с трепет прага на един от най-лиричните ни поети, който сякаш е предчувствал, че млад ще срещне смъртта в окопите, и за малко време оставя такова поетично наследство, на което биха завидели и най-изявените френски символисти. Пронизва ме усещането за българския дом, какъвто е бил – софра на земята с няколко възглавници, дървена бебешка люлка, направена с майсторлък. Къщица - таванът опира в главата ми, не е за „холандки“ 1,76 м високи, но какъв дух витае и простота във вътрешността, без излишества. И мен ме грабва тъгата и възвишеното, докато из малките стаички щъкат тийнейджъри ученици, въоръжени със смарт телефони. Чува се само щрак-щрак, пукат телефоните, докато децата прелитат през стаите с главната цел да направят селфита, вместо да притихнат в атмосферата и да посъзерцават. Да, такива места са идеални да усетиш духа на други времена.

И шестте къщи са прозорец през времето и говорят за уникалния живец на това живописно градче, в сърцевината на България. Благоприятно съчетание на дух, качествени гени и богатство, натрупано от разцъфналата търговия със земеделски продукти, вълна и овце - прословутите бегликчии в този край.

Захарий Стоянов е много точен:

„Боже мой, селце като кутийка, гдето се ражда само ръж, гдето зимата е девет месеца, гдето най-работните пътища са широки таман две педи, гдето знатните гости се считат за хаджии, гдето не е стъпвал кракът ни на Бланки, ни на Ами Буе, ни на Киприян Роберта, ни на Луи Леже и пр., пр. – и такава паплач от деятели и родолюбци! Необяснимо!“

Вълнуваща е Копривщица, ще ме притегли пак. Излизаме в посока Стрелча, а по протежение на все по-живописния път в околността следват множество скални образувания и тракийски светилища. Приисква ни се да направим маршрут, но осъзнаваме, че още не сме купили червения пелин от Старосел, заръчан от Стоян. Боко вече се тюхка, че освен с надениците, твърде много реверанси прави и с  пелина, та дава газ към бялото вино на хотел Старосел а ла Шератон на Средна гора. Тук взимам нещата в свои ръце и отсичам: да купим червен пелин от „Стема“, малка винарна с ресторант. Поглеждат ме недоверчиво, но се съгласяват да се върнем 2 км назад за пелина. Боко, като пробва, даже за вкъщи си взе.

В приповдигнато настроение след винено-пелиновата дегустация, подминаваме тракийската гробница под Четиньова могила от 4 в. пр. Хр. и продължаваме вляво по път, който от асфалтов става черен. До местността Бяло камене е добре, но после пътят се вие през пресечен терен, който трови нервите на Боко и Васко. Загризва ги съмнението, че това не може да е пътят, че така да се мъчим и почти като в тренажор за космонавти да се подмятаме по камънака заради Стоян. Той все повече „обира лаврите“, но нямаме и покритие на телефона, че да ни обнадежди като врял и кипял планинар. Идеята за уютната софийска кръчма и ожалването на джипа стигат апогея си, докато аз осъзнавам, че освен Стоян, друг не е проверил откъде точно минава пътят. С тук-там интернет по телефоните успяваме да налучкаме мястото, където се намираме, и продължаваме да следваме посоката. На последното разклонение на билото по пътя имаше табела, която ни ориентира, че не сме далеч. На километър от хижата рожденикът Стоян беше тръгнал да ни посреща. Отдъхнахме си, щом го видяхме да ни маха усмихнато.

Хижа Средногорец, която се намира под връх Малък Богдан (1517 м), е сравнително добре оборудвана и обновена, с двойни и тройни стаи. От хижата леко и неусетно се стига и до вр. Голям Богдан (1604 м). Мястото е зареждащо, попадаш във вековна букова гора, където слънчевите лъчи се пронизват през клоните и ласкаво ти осветяват пътя напред.

Беше весел и запомнящ се рожден ден. Освен че ядохме домашни вкусотии, играхме хоро и пяхме, Стоян държа емоционална реч пред своите 35 гости. На другия ден покорихме двата Богдана и се наслаждавахме на просторите на Средна гора, докато Боко и Васко се спускаха спокойни с вече опразнения джип.

Из световете на България: Свещените камъни на Сакар

Малка планина с множество древни мистерии

Ирина Бачева

България е многолик свят от планини и характерни кътчета. Да отидеш в Сакарския край е като да влезеш в друго време: къщички на един етаж, чист въздух, тумби играещи деца по улиците, щастливо изглеждащи хора (макар и с ниски доходи), редки и защитени птици, … изобилие от долмени. Заради мегалитите Сакар привлича вече повече туристи, но малкото хотелчета са по-често пусти, а в ресторанта предлагат скромно, но вкусно меню.

Времето има свой ход в пограничните райони. Докато съм там, се сещам, че през 80-те години на 20 век режимът на Живков неуспешно се опитва да съживи Сакар икономически с проекта „Република на младостта“, като примамва заселници със съблазнителните за времето четирицифрени суми. Не след дълго властта губи интерес и изоставя „Републиката“ в кьошето, а заселниците започват да се борят с тоталната липса на инфраструктура и работа, общо взето и до днес. И в древността, и в съвремието - земя с много пресекли се съдби.

Почти пренебрегвана като отделна планина, югоизточната ниска Сакар планина е малко бижу, което крие неизследвани съкровища заради изобилието от скали и тракийски светилища - недостатъчно проучени. Старото име на Сакар е Мастейра (свещена) и се намира между 4 реки - Марица, Тунджа, Соколица и Сазлийка.

Потегляме от София към гр. Любимец в Сакар на 6 април 2018 г., Разпети петък. Великден е ранен тази година, и докато в София е краят на зимата, в Сакар меко напича Слънцето, небето се синее пролетно, а ние сме по къси ръкави.

Пасищата при Бакърлиите

Долмен Мангъра 1

Странджа и Сакар планина са пълни с мегалитни паметници - долмени (от бретонски taol maen - каменна маса), според изследователите, наследство от тракийската цивилизация. В Сакар

мегалитните (каменни) паметници са на възраст между 5 и 6000 години

и са много повече отколкото в Странджа планина.

Функциите на долмените не са докрай изяснени. Проучванията сочат, че са свързани с погребални и религиозни ритуали, но ред въпроси остават загадка за изследователите - 

как тежките до няколко тона камъни са пренасяни от траките на отдалечени места и след това подреждани един върху друг, какви са били по същество и цел изпълняваните ритуали.

Планинският водач и изследовател Момчил Цветанов обяснява, че в Сакар са характерни лавовите (магмени) скали - гранитен батолит. Планината е най-богатата на разнообразни видове минерални скали, най-многобройни тук сред останалите български планини. Заради това по пътя релефът е типичен - малки възвишения със скали, наричани "твърдици" - микс от вулканични скали.

През селата Пъстрогор, Левка, Студена, покрай микро язовира Долап дере и с. Варник достигаме с. Маточина, където е кацнала средновековната крепост с

18 метрова запазена кула Букелон

– перфектно намереното в древността недостъпно плато (освен откъм селото от юг), в цялата околност на мек хълмист терен. Букелон, известен още като самотния страж над Тунджа, където откъм север се оказваш на ръба на висока скала, и откъдето се открива като на длан равнината. Името „Вукелу“ е по-старото име на древно укрепление на същото място, записано от хронистите с това име и разчетено от К. Иречек като Букелон. При Букелон през 1205 г. цар Калоян разбива кръстоносците и пленява император Балдуин. Наистина знаменателно място.

На 2 км югозападно от селото, в местността Пробит камък, има скална църква от 10 век, издълбана във варовикова скала от монаси-отшелници. Да, и варовик, няма грешка, пояснява Момчил. Когато Сакар се е издигала, е "прихванала" и варовици по периферията. Поредното доказателство, че в природата няма чисти форми.

Втора скална църква

се намира на 3 км югоизточно от с. Михалич в местността св. Пантелеймон, разположена под камениста тераса. Църквата е издълбана в скалата и до нея се слиза по 14 стъпала, оградени от двете страни от почти отвесно изсечената скала, образуваща отгоре открит коридор. В началото коридорът е 2 м широк, а в края достига до 5 м ширина. Вътрешното пространство се възприема като кръст заради двете скални ниши отстрани. Цялостното усещане е, че си като в малка катедрала, симбиоза между природна даденост и монашеските ръце.

На няколко метра от църквата по време на социализма е строено бетонно бомбоубежище, за щастие неизползвано, чийто останки примамват днешните любители на селфита. През с. Щит, с. Райкова могила и с. Димитровче стигаме до град Любимец, откъдето на следващия ден рано сутринта потегляме в посока с. Йерусалимово, чието име датира от римско време. Релефът е мек и благоприятен по склоновете на Сакар да се отглеждат много лозя, орехи, тютюн и череши.

Целта ни са „Бакърлиите“, просторна местност, осеяна с причудливи скали с бакърен цвят, сред тях обширни тучни пасища за местните крави и овце, които допълват пасторалната картина.

 

Продължаваме към с. Изворово, по протежение на пътя цялата местност отново прилича на огромен парк от скални образувания. Целта ни е най-високият връх Вишеград - 856 м, в централната част на планината. Билото е толкова заоблено, че изцяло липсва усещането за класически връх. Такава си е малката китна Сакар - ниска планина с плоски върхове. На възвишението има военно поделение, така че пътят ни стига до неговата телена полуразпаднала се ограда, а в раниците задължително сме с лични карти, ако внезапно ни проверят.

С буса поемаме към Тополовград, преминаваме през с. Българска поляна, с. Чевичири и достигаме

с. Хлябово - Меката на сакарските долмени,

15 от тях разкрити и обозначени, и 5 светилища. По маркиран черен равен горски път, на места със спускане, в продължение на 10 км правим преход, за да обходим долмените – Нъчеви чаири, Мангъра 1 и Мангъра 2, Бялата трева.

Нъчеви чаири

   Мангъра 2

Бялата трева

Малката надморска височина, мекият кимат и свежата растителност придават особено очарование и прелест на планината. Диво и красиво, грее слънце, мирише на горска новоизрасла чубрица, див напъпил божур сред дъбовите гори. По пътя отново се натъкваме на скални образувания.

От с. Хлябово в посока Тополовград поемаме

към скалния феномен и древна крепост Палеокастро

(скално светилище на Слънцето), на 431 м надморска височина на северните склонове на Сакар планина. Изградена е в началото на I хилядолетие пр. Хр. и се предполага, че е тракийско слънчево светилище. В скалите има изсечени множество вдлъбнати и изпъкнали каменни дискове, около 150, но защо и как са изсечени остава загадка.

 

Акостираме в Елхово, малък град със свое лице, изключително чист, характерен и заради църквата „Св. Димитър Солунски“ в центъра, построена няколко години преди освобождението от турско робство с дарения на родолюбиви българи.

На третия ден поемаме към Ямбол, за да погледнем града от птичи поглед, от

възвишенията Бакаджици,

които на североизток се свързват със Средногорското  възвишение Хисар, а на юг с крайните северозападни разклонения на Странджа. Ген. Скобелев е воювал с турската армия тук. Под възвишението е манастирът „Св. Спас“, построен по заръка на Скобелев в памет на загиналите руски войни. Срещу манастира има скали, които монасите разкопават и откриват извор с лековита вода, наречен „Изворът на самарянката“.

През град Чирпан и с. Оризово достигаме старозагорското село Гранит и Гранитският дъб на възраст 1673 г., израснал преди основаването на България. Смята се, че е най-старото дърво в Европа. Прастарият летен дъб е от 345 г. и „преживял“ много исторически събития. Дъбът има няколко живи клона и се възстановява, след като е укрепен със стоманена конструкция.