Споменът ми от Поломието – цветен, жив и мил

Уникални скални църкви край Иваново скрити сред шубраци и змии

Причудливости безкрай - така бих могла да нарека феномени из Северна България. „Зелени” водопади, пещери и крепости насред Дунавската равнина, каньонът в равнината - Русенски Лом! Без преувеличение – скрили сме природни и духовни съкровища на световно ниво. Крушунските водопади, Деветашката пещера, Басарбовският манастир, недостъпните скални църкви в Иваново са само част от тях и не са неизвестни за повечето българи.

За съжаление тези места не са част от цялостна туристическа концепция за българското природно и културно богатство. А и за повечето от тях не знаем, защото са недостъпни заради избуяла растителност и пълзящи влечуги!

За нашето пътешествие бяхме направили план за пътуването, макар и да тръгнахме малко като на шега. След това обаче си дадох сметка, че маршрутът ни би могъл да бъде част от по-голяма туристическа стратегия. Вдъхновено разказах на моя позната американка на какво сме били свидетели и тя се заинтригува от Поломието. Освен обаче два-три сайта на английски, на които попаднах и които все пак даваха представа, тя бе съвсем не така изчерпателна в сравнение с това, което видяхме и онова значимото, до което така и не успяхме да се доберем.

Преди да навлезем в каньона на Русенски Лом, започнахме нашето пътуване с добре познато и коментирано място –

Крушунските водопади,

на 50 км от Плевен в посока Ловеч и на 8 км от гр. Летница. Разположени са в северната част на Деветашкото плато. Смятат се за най-живописните и впечатляващи варовикови водопади в страната. В горещия юлски ден тук се разхладихме сред чудновати стъпаловидно разположени водопади с различни форми и големини, обгърнати от зелена растителност и весело подхвърлящи разхлаждащи пръски към своите многобройни гости, въоръжени с фотоапарати и позиращи под „душа” на водните каскади.

Имаше много настроение на това място, където пътечката ту се качва, ту слиза по нарочно направени стълбички към отделните пещерни образувания, малки езерца и очароващи водопади. Малко встрани от тази местност, по отделна пътека, се стига до водопада Зелената скала, който също си заслужава посещението.

Ако само сте чували за

Деветашката пещера, 

която се намира в района, на 15 км североизточно от Ловеч, непременно я вижте, тъй като внушителността й трудно може да бъде описана. Достъпът до нея е по пътека дълга над километър, която започва малко след отбивката от пътя Ловеч — Левски за с. Деветаки в източна посока. Пещерата се намира на източния бряг на р. Осъм. Освен накацали прилепи по стените, в района има около 82 вида птици, 13 от които са включени в Червената книга. Пещерата е притегателна не само за стотици птици, но и за военните, тъй като под сурдинка се говори, че е била военен засекретен обект. Уви, информация по въпроса липсва, но за това, че е използвана от военните, говорят странни бетонни насипи, тунелчета и остатъци от стари релси при входа на пещерата. 

Природен парк Русенски Лом – в по-голямата си част живописен каньон и то в равнината-

е само на 20 км южно от Русе и е наречен на името на реката, която е последният десен приток на Дунав. Поломието предлага изобилие от забележителности, но само за посветените и преровилите различни информационни източници, за да разполагат с цялостна картина.

За да обиколим местните забележителности, се настанихме в с. Кошов, обграден от причудливите скали, където намерихме уютен семеен хотел – вила „Ангел”. Тук предлагат двойни стаи, обща трапезария, басейн, гледка към скалите и плътна вечерна тишина, която се нарушаваше само от шума на щурците!

От с. Кошов на следващия ден стигнахме до

втората най-дълга пещера в България - 15 км - „Орлова чука”,

на 3 км северно от с. Пепелина, над ждрелото на река Черни Лом. От входа на пещерата, високо над ждрелото, посетителите се наслаждават на изключителна гледка от птичи поглед към околностите. Орли са обитавали входа на пещерата в миналото, откъдето идва и името й.

Орлова чука е сред най-красивите в България. Представлява лабиринт от множество галерии, изпълнени със странни сталактити, сталагмити и сталактони, образуващи причудливи форми. Предупредиха ни, че пещерата е с толкова сложна система от тунели, разклонения и галерии, че само изключителен познавач би могъл да се върне обратно, без да се изгуби.

Акустиката й е перфектна, което я прави идеалната концертна зала. Пещерата е образувана в кредни варовици и варовити пясъчници преди 3,5 млн. години. В нея обитават около 10 000 прилепа, които вечер излизат през решетката на изкуствено направения вход. Някои от прилепите са на ти със сладкодумния местен екскурзовод. „Гошко” прелиташе край групата пещерни екскурзианти, чувайки името си и успокояващия глас на своя приятел.

В парк Русенски Лом има не само скали и пещери, но и древни крепости и манастири. При река Черни Лом и непосредствено до с. Червен се намира крепостта Червен, построена през 14 век.

В района на с. Басарбово е Басарбовският скален манастир „Св. Димитър”, открит през 1937 г. Оттук до Русе са само 15 километра - заслужено можете да пийнете бира и да хапнете риба в някой от привлекателните малки ресторантчета на брега на р. Дунав!

За да усетите забележителния скален релеф на природен парк Русенски Лом, най-добре е да посетите

скалните манастири при с. Иваново, на 12 км южно от Русе.

Смята се, че от 12 докъм 17 век местността е била обитавана от стотици монаси исихасти, които са живеели в естествените скални ниши и са създали нетрадиционна монашеска обител „Манастир Архангел Михаил” в местността „Писмата”. Може би това е най-нестандартният манастир в света – сътворен с помощта на природата и неговите обитатели. Последователите на исихазма се уединявали и самовглъбявали, с цел възвисяване на духовността.

Тук усещането ми бе за цялостност: небивала природна красота, тишина и слънчева светлина, която сякаш галеше местността. И това, ако не е перфектното място за „изчезване” от света! Вероятно, ако бе в Индия, то още щеше да бъде обитавано от отшелници!

Трима български царе са били тясно свързани с манастирската общност тук. Според тайна изповед на неизвестен монах цар Иван Тертер (1279-1292) е прекарал последните дни от живота си в църквата Господев дол и е бил погребан. Параклисът “Господев дол” е наречен така, защото през отвора се вижда Христовият образ. Той е сред най-богато украсените със стенописи. В нишата на олтара са изобразени Успение Богородично, Възнесение Христово и Слизане на Христос в ада.

В момента единствено достъпна за посетители е църквата „Св. Богородица”, построена също в скална ниша, на 36 м височина, с размери 16м дължина, 4м ширина и 2,15м  височина. Разчистена асфалтирана алея ви води до малък паркинг, откъдето по обезопасени стълби поемате нагоре – на практика по скалата към църквата. Слава богу, църквата е паметник на Юнеско и е призната за световно културно наследство. Иначе и тя щеше да е недостъпна. Фреските на неизвестни майстори, които датират от 14 век, имат уникално, модерно излъчване и са перфектно консервирани. Направени са в стила на Търновската художествена школа и майсторски изобразяват сцени от живота на Йоан Кръстител и от страстната седмица на Исус Христос.

Сцената на „Тайната вечеря“ е изографисана тук от неизвестен автор 150 години преди Леонардо Да Винчи да нарисува своя шедьовър. Само този факт е достатъчно доказателство за това какъв мощен духовен център е била местността и колко много е дала на историята и културата. Бих искала да знам повече за чудесата, сътворявани тук от монасите!

Дали в тази свещена обител не е поставено началото на Ренесанса в Европа, вместо както се смята, във Флоренция през 14 век? Ранните фрески в тази църква биха могли да бъдат доказателство за това.

Смята се, че в района е имало общо 6 църкви, сред тях Господев дол и Затрупаната църква, които сега са недостъпни. Те се намират срещу църквата „Св. Богородица, от другата страна на каньона, който образува река Русенски Лом. Реката се пресича по полусрутено мостче. Оттам нататък човек може да се почувства като Индиана Джоунс.

Звучи примамливо за всеки пътешественик, но опитайте се да видите Господев дол и Затрупаната църква. Тази част на манастирската околност е обвита в гъста растителност, подобна на джунгла. Но любопитството така ни гризеше, че въоръжени с по една тояжка, се престрашихме да си пробием път през избуялата растителност. Предупредиха ни, че може да има и пълзящи влечуги. Докато бавно напредвахме по остатъците от някогашни асфалтирани алеи и отваряхме очите си на четири, видяхме, че на доста места имаше указателни табели, означаващи отделните килии или пък други съоръжения на манастира. Явно е, че който е описал тези църкви, е идвал преди двайсетина години, тъй като сега това е невъзможно! 

Смята се, че в “Затрупаната” църква е запазен стенопис на портрет на цар Иван Асен II (1218-1241 г.) като ктитор, който държи в ръце умален модел на църквата.

Съществува и “Църквата”. За нея се смята, че е основана от цар Иван Александър (1331-1371). Стенописите й пресъздават библейски сцени в стила на Юстиниановия ренесанс.

Достатъчно е да знаем, че трима български царе са имали сериозни отношения с манастира, за да си дадем сметка за значимостта на тази обител.

Седемте рилски езера - врата за нежността на Рила

Може да звучи необичайно, но Рила не ме грабна отведнъж. Трябваше ми време, за да смеля нейната суровост и загадъчност. Много е писано за Рила, но тя покорява всеки човек по различен начин, а при мен това стана неочаквано. Беше ми трудно с нея, може би, защото съм от Родопите, а те с онази мекота и уют направо си противоречат с острите и неравни камъни на великата Рилска пустиня. Кой ли би могъл да даде по-сполучливо определение от Вазов! И той доста я обхождал преди да схване същността й.

На Рила няма уют, или поне не го усещаш изведнъж. На Рила уж пече слънце, но през кръста усещаш леден ветрец; Друг път те препича ослепително слънце или пък те обвива гъста мъгла, или те връхлита студена буря.

В онзи горещ юлски ден - когато тази година посетихме седемте рилски езера – тогава усетих мекотата на Рила. Бях зашеметена от това преплитане на суровост с нежността и притихналостта на езерата, всяко от които има свое излъчване, в буквалния смисъл. Разбира се, Петър Дънов много картинно е описал енергетиката на езерата, а когато си там, усещаш, че всяко езеро може да е идеалното място за медитация.

Тръгнахме с кола от сгушения в скута на Рила – град Сапарева баня, където бяхме отседнали в уютен семеен хотел, в посока Паничище. Пътят, който е в доста добро състояние, се вие нагоре из планината и се наслаждаваш на живописни гледки, за да достигнеш спорно построения лифт от х. Пионерска. С лифта стигнахме реновираната хижа Седемте рилски езера, откъдето поехме нагоре по платото към езерата. Хижата предлага нощувки в двойни, тройни и стаи за повече хора при добри условия. От хижата, ако е хубаво времето, се вижда най-високата точка на Витоша –  Черни връх!

Едвам си проправяхме път сред тълпи от туристи, които в индийска нишка пъплеха по платото нагоре от хижа Седемте рилски езера на височина над 2000 метра, за да обиколим седемте езера. Въпреки че сигурно десетки хиляди са стъпките по тази планина, тя остава някак непревзета, затворена, сякаш крие вековни тайни, но няма и най-малкото намерение да ги разкрива на хората.

Бориш се с камъните, докато се изкачваш, внимаваш къде стъпваш – същото и на слизане. Нужни са удобни туристически обувки, които пазят глезените, тъй като теренът е каменист, осеян с камъни с различна форма и големина. Обаче обувките за други са мит – срещаха се немалко смелчаци, които ходят боси, тъй като смятат, че планината е свещена!

Обикновено предпочитам уединението в планината. Но странното е, че в Рила дори многото хора не ми пречеха, за да усетя странното й могъщество. Напротив, сродих се с десетките непознати хора. Тази планина като че ли стои над всичко дребно, светско, тя си е там и това е. Като хвърлиш поглед към зъберите й, усещаш как е притихнала като в някаква вечност. И времето е спряло.

Многолики гости – човеци на всякаква възраст се опитваха да я превземат онзи ден. Имаше възрастни баби и дядовци, които почиваха, но не се отказваха, имаше деца, които сякаш бяха получили енергийно зареждане – така бързаха по склоновете, че родителите задъхани едва ги следваха. „Не всички ходят в един и същи ритъм”, подхвърли французойка, майка на 8-годишната Мари-Жоли, с която се запознахме на лифта. А Мари-Жоли подтичваше напред с баща си, за да стигне до Бъбрека, чийто меки брегове направо примамваха за първа спирка.

Когато си на езерата, не трябва да бързаш да стигнеш крайната си цел – Сълзата на 2535 м височина. Седемте рилски езера – Сълзата, Окото, Бъбрека, Близнаците, Трилистника, Рибното и Седмото езеро – са само част от чара на тази неподвластна на опитомяване планина. Но каква забележителна част!

Водите на езерата се оттичат едно в друго и дават началото на р. Джерман. Те са група ледникови езера, стъпаловидно разположени в голям циркус между 2100 и 2500 метра надморска височина. Оградени са от върховете Сух чал, Отовишки връх и Харамията.

Всъщност не предполагах, че ще ми стигнат силите до последното езеро, така се бях уморила още на Бъбрека. Но тъкмо на Рила стават чудеса с енергията. Неслучайно паневритмията – комплекс от дихателни и танцувални движения на Бялото братство, се изпълнява на платото между двете езера Бъбрека и Близнаците. От птичи поглед от Сълзата прозират оформени кръгове в тревата от стъпките на братството.

След Бъбрека продължихме към Окото – езерото, което най-много ме притегли. То е най-дълбокото сред седемте езера, а синеещите му се води те примамват да се вглеждаш до безкрай в него. Ясно оформеният циркус на Окото все още къташе стар сняг, който така и не се стопява през годината. Повечето хора бяха седнали да отдъхнат на Окото преди да превземат Сълзата, но имаше и двама ентусиасти, които се разхладиха и заредиха в езерото. Температурата бе около 15-17 градуса. Съжалявах, че не нося банския си. Но дори ако потопиш боси ходила в хладната вода, „това те изстрелва нагоре”, сподели един от туристите.

Всяко езеро ми носеше различно усещане. След притихналото Око, под жарките лъчи на Слънцето, по почти отвесен склон допъплихме до върха-плато над Сълзата. Тук гледката към всички езера в низината е невероятна! Рила предлага нов ракурс към всяко едно от тях. На върха-плато се бяха събрали множество компании, правеха снимки, обсъждаха следващия маршрут, дивяха се на гледката. На върха всеки ентусиаст е оставил нещо за спомен – пирамидки от камъни с различна форма и големина. 

От Сълзата започнахме спускане към Близнаците, Трилистника, Рибното и Седмото езеро. Те са разположени в по-ниските части, където вече има не само камъни, но и растителност. Според Дънов всяко езеро има своя душа.

„Първото езеро (отдолу нагоре), наречено Махарзи, е средище на материалните блага. Второто езеро, Елбуру е границата между физическия и Духовния свят и е облог на доброто. Третото езеро, наречено Балдер-Дару, е езеро на хубавото. Близнаците са езеро на приятелството. Петото езеро, Махабур, или Бъбрека, е на чистотата. Шестото езеро, Сърцето, е обмяна на Любовта. Седмото езеро, наречено Шемхаа, е Божественият свят. Местата на езерата са магнетични и чисти…” 

Освен своите „официални” имена, езерата имат и други, исторически и дори мистични имена. В близкото минало стъпаловидният циркус на Седемте езера и езерната група са се наричали Еди гьол, а езерата – Едигьолски. Отделните езера са носили имена, различни от днешните: Сълзата-Баш гьол, Окото - Чанак гьол, Бъбрека - Кара гьол, Близнака - Чифте гьол, Трилистника - Средния гьол.

Документирани странности на Рила

Пръв за странностите на Рила говори Иван Вазов в пътеписа си Великата рилска пустиня от 1892 г. Освен че се удивява на нейната непристъпност и суровост, Вазов документира, че Рила липсва в народните ни песни! Той цитира една единствената намерена от него песен, където се говори за Рила. Спомнете си за превъзпятата Пирин планина!

Защо ли Рила отсъства? При няколко големи планетарни катаклизми, само Рила не е потъвала, докато Стара планина, Родопите и Пирин са попадали няколко пъти под водата.

Рила е смятана за алпийски тип планина и не отстъпва на други европейски планини – в Европа тя се нарежда на 6-то място по височина след планините: Кавказ (връх Елбрус — 5642 m), Алпите (връх Монблан — 4807 m), Сиера Невада (връх Муласен — 3482 m), Пиренеите (връх Ането — 3404 m) и Етна (3340 m). От планината извират най-големите и пълноводни български реки — Искър, Марица и Места.

Предполага се, че името Рила има тракийски произход, същевременно обаче, тук няма открити тракийски селища, нито светилища. Най-напред планината се е наричала Донука, Дунакс, а по-късно Роула, преименувано на Рила от славяните през V-ти век, което означава „многоводна планина“.

Названието не е случайно — в Рила има над 200 езера и множество минерални извори в разломните зони (Сапарева баня, Долна баня, Костенец, Баня и др.)

Езеро	Височина	Площ	Дълбочина
Сълзата (Горното езеро)	2535 м	7 дка	4,5 м
Окото – най-дълбоко	2440 м	68 дка	37,5 м
Бъбрека	2282 м	85 дка	28 м
Близнак – най-голямо	2243 м	91 дка	27 м
Трилистниковото езеро	2216 м	26 дка	6,5 м
Рибното езеро	2184 м	35 дка	2,5 м
Седмото (Долно) езеро	2095 м	59 дка	11 м

 

Пъблик рилейшънс или загубени в преноса

Не възрастта и безукорната външност определят добрия ПР, а три позабравени правила

Ирина Бачева

Какво значи да те оценяват като добър ПР специалист в България. Дали пъблик рилейшънс в България следва определени професионални модели и правила или често се изкривява в посока „въпрос на мениджмънт”.

Според експертите дори терминът „public relations“ на български език е неправилно преведен като „връзки с обществеността“. Двете неща са различни. От една страна имаме „публики“ (public), което само по себе си не е „общество“, тъй като обществото обхваща повече от една публика. Организациите не зависят от „обществото“, а от своите „публики“. Думата „връзки“ също не е „рилейшънс“. Английската дума означава „взаимоотношение“, а българската дума „връзки“ предполага съвсем различен и дори негативен смисъл. Затова и ПР практиците в България използват английския термин, за да опишат професията си.

Историческата справка показва, че

в България професията започва да се появява по-сериозно в средата на 1990-те години

когато Нов български университет и Софийски университет започват първите си образователни програми по „Връзки с обществеността“, например тези на департамент „Масови комуникации“ на НБУ. Появяват се и първите агенции, а професията се възприема повече като прес агентство, отколкото като изграждане на взаимоотношения между организацията и публиките ѝ. За 20 г. нещата не са се променили много.

Да се върнем към корените на този занаят обаче. Пъблик рилейшънс става професия в началото на 20 век. Повечето историци определят американеца Айви Лий като основоположник на модерния кризисен ПР. Лий е роден в щата Джорджия, САЩ през 1877 г. Започва работа като репортер и водещ журналист. Работил е за в. Ню Йорк таймс и за в. Ню Йорк уърлд.

През 1905 г. основава третата ПР фирма в САЩ „”Паркър и Лий”, която претендира, че работи според принципите: „Прецизност, автентичност и заинтересованост”. През 1906 г. Лий развива своята философия за професията на ПР-а в „Декларация на принципите”. Това е концепция, в която за първи път се развива идеята, че практиците по ПР носят толкова значима обществена отговорност, която би

следвало да стои над техните задължения към клиентите!

Как ли Лий би оценил днешните ПР-и?

Лий успешно съветва собственика на железниците в Пенсилвания Джордж Байер. След поредния инцидент с влак Лий изпраща съобщение на репортерите да огледат останките и да съберат фактите. Тогава железниците на Пенсилвания получават и първото покритие в медиите. На практика Лий прави професия от ПР, спазвайки следните принципи:

- казва истината

- предоставя прецизни данни

- следва правилото, че директорът по комуникациите трябва да има достъп до топ мениджмънта на фирмата, за да влияе при взимането на  решенията.

Когато през 1912 г. Лий е нает на пълно работно време от железниците на Пенсилвания, той е възприеман като първият ПР на ниво изпълнителен директор. Архивите разказват, че Лий прави проект на първата длъжностна характеристика на позицията ПР-а на изпълнително ниво.

Успехите му стават видими през 1915 г. и той е предпочетен като съветник от предприемача и петролен магнат Джон Рокфелер, собственик на „Стандард ойл”, който се опитва да реши проблема с петролните стачки и сблъсъка с железниците на Пенсилвания в надпреварата за нови трасета за петролен добив.

Лий дефинира връзки с обществеността като: същностната връзка между компанията и обществото, като тя включва нещо повече от комуникиране. Компанията трябва да функционира, като извършва добри дела.

Доколко професията на ПР-а у нас и професията журналист се основават на ясни критерии? Очевидно като журналист Лий е бил наясно с принципите и на двете професии и се е придържал към тях.

Наскоро излезе интересна информация за сайт, чрез който читателите на британските уеб медии могат да сравнят доколко една статия се припокрива с официалния текст на някое прессъобщение. Това е сайтът "Churnalism". Идеята е да се стимулират редакторите (чрез заплахата от изобличаване) да пренаписват и проверяват по-щателно това, което им подават пиарите. Според проучване в английските печатни издания 80% от всички новини и репортажи се основават на вторичен, опосредстван източников материал, предоставен от новинарските агенции или от PR индустрията. Обратното – само 12% от статиите са плод на лично разследване, проверени или проучени от журналиста.

Любопитно би било подобно проучване да се направи и в България. И в журналистиката има шаблон, който, струва ми се, прилага масово. Фирмата/организацията пуска прес съобщение за свой продукт/събитие, което се цитира в повечето медии по модела копи-пейст. Рядко има журналисти, които използват подаденото съобщение, за да направят анализ или разработка по темата. Е, това изисква повече време, а конвейрът на изданията не чака. Моя добра позната нарича една категория журналистки „ходещи касетофони/диктофони”, които са „специалисти” в интервютата. Те поднасят устройството към устата на интервюирания, а после свалят интервюто без много-много да разбират от темата. Ако не си носят диктофона, копи-пействат пиарски съобщения на компютъра в офиса.

В крайна сметка ПР-ът не е нито реклама, нито директен маркетинг, макар че има връзка с тях. Но за повечето топ мениджъри най-важното е да има светкавици от фотоапарати, тв камери и блясък в очите. Въпреки че често се говори за правене на професионален ПР, в България

границите между качествена журналистика и качествен ПР непрекъснато се размиват.

Каква е причината?

Тя се крие в липсата на ясни критерии и интелигентното им приложение в практиката. Простичките три принципа на Лий се спазват частично или въобще не се прилагат.

Както споделят и повечето колеги в професията на ПР, тя не се свежда само да умението да облечеш в блясък дори най-тривиалните хора, факти, продукти, а да комуникираш успешно със своите партньори. В повечето случаи за правене на ПР се възприема изпращането на поредното прес съобщение до медиите за дадено събитие, с цел да се похвалиш с някаква инициатива, проект, откриване на сграда, клон и т.н.

Освен това ПР имидж не се гради с плюнка на пръста и върху нищото, както мнозина управители пък от друга страна се заблуждават. ПР имиджът е част от цялостната стратегия за развитие на всяка уважаваща се организация. Тоест в началото на годината ПР-ът трябва да знае върху какво ще се акцентира в публичните кампании през цялата година и да се стреми да търси такава информация, която успешно да се съчетае със стратегията за развитие.

Както и Лий пише в своята „Декларация на принципите, в добрия случай ПР специалистът би трябвало да е сред най-ценените съветници за компанията или организацията, която представлява, да умее да представя проектите й с максимум въображение. Това е човек, който е усмихнат, информиран, а денят му започва с изчитането на вестниците – и завършва с поредната доза новини вечер. Общо взето ПР-ът не спира да работи и не може да си позволи да си изключи телефона.

Често ПР-ите са между чука и наковалнята

– от една страна трябва да задоволят изискването на фирмата за добро имидж послание, а от друга да предоставят изчерпателна информация на журналистите или да им предложат адекватна среда, за да си свършат работата. От опит зная, че трябва да имаш здрави нерви и големи количества оптимизъм и позитивизъм, за да работиш успешно и с двете страни. Тъй като добре свършената работа на ПР-а всъщност остава скрита, за предпочитане е връзката с шефа да е добра, да има разбиране и приемане на предложенията и добър поглед върху работата.

Всъщност, ако си мислите, че ПР-ите често ги потупват по рамото, се лъжете. Недоволни винаги ще има – и двете страни често си изливат яда и проблемите върху посредника. На всичкото отгоре, трябва всичко да посрещаш с усмивка и добро отношение. Блазе ви, че сте професионалист ПР.