27 октомври 2018 г., златно-жълта есен, от ранни зори се е прояснило и е топло. Още един есенен Божи дар е тоя ден. Тръгваме от София по Подбалканския живописен път към Копривщица, за да празнуваме рождения ден на Стоян, който успя да навие за приключението 35 души. По Подбалканския път ни приветства златният тунел на есента. Жълто-зелено-кафява, прошарила се гора като родопски китеник, а слънцето се отразява в листата й. Нима това искрящо несметно богатство ще премине в друга природна фаза след първата небесна вода? Ненаситно поглъщаш гледката, докато я има.
Богдан кара с лекота джипа по магистралата, докато Васко, Нина и Яна се
пробуждаме с дребни сладки и шеги. Боко е спокоен, още не си представя какъв
път ще му сервира природата след 3 часа, за да качи жертвоготовно за групата
храната и пиенето до хижа Средногорец, на 1500 м височина над Старосел. Цялата
тая логистика я скалъпи рожденикът Стоян, вместо да ни събере в някоя софийска
кръчма, а не да ни прави на шерпи с джип, за да качваме домати, зеле, пържоли и
уиски по върховете.
Докато Боко и Васко гордо започват да се самонавиват, че са жертвените
агнеци и носят мезетата на цялата група от 35 човека, докато онези катерят пеша
и дишат чист въздух на високото, стигаме Копривщица, която вече е окъпана от
Слънцето и блести. Богдан и Васил са измислили културна програма-конкуренция на
баш планинарите. Сещам се за един лаф на баща ми, който граничи с народопсихология
- българинът се страхува от три неща: от течение, да го прецака друг и да му
сложат рога.
Четиримата взимаме колективен билет за шестте родни къщи на Димчо
Дебелянов, Любен Каравелов, Тодор Каблешков, Георги Бенковски, Ослекова къща и
Лютовата къща – на търговеца Петко Лютов.
Не вярвам на очите си - копривщенският кмет и общината са работили здраво -
къщите са перфектно подновени и поддържани, не намирам кусур, идеален пример за
пари, инвестирани по предназначение. Докато духът ми се повдига при тази
гледка, Васко проточва жално, че в къщата на Димчо не му се влиза, като ще чуе
за „жалби далечни и спомени лишни, сън са били белоцветните вишни“.
Пристъпвам с трепет прага на един от най-лиричните ни поети, който сякаш е
предчувствал, че млад ще срещне смъртта в окопите, и за малко време оставя
такова поетично наследство, на което биха завидели и най-изявените френски
символисти. Пронизва ме усещането за българския дом, какъвто е бил – софра на
земята с няколко възглавници, дървена бебешка люлка, направена с майсторлък. Къщица
- таванът опира в главата ми, не е за „холандки“ 1,76 м високи, но какъв дух
витае и простота във вътрешността, без излишества. И мен ме грабва тъгата и възвишеното,
докато из малките стаички щъкат тийнейджъри ученици, въоръжени със смарт
телефони. Чува се само щрак-щрак, пукат телефоните, докато децата прелитат през
стаите с главната цел да направят селфита, вместо да притихнат в атмосферата и да
посъзерцават. Да, такива места са идеални да усетиш духа на други времена.
И шестте къщи са прозорец през времето и говорят за уникалния живец на това
живописно градче, в сърцевината на България. Благоприятно съчетание на дух,
качествени гени и богатство, натрупано от разцъфналата търговия със земеделски продукти, вълна и овце - прословутите бегликчии в този край.
Захарий Стоянов е много точен:
„Боже мой, селце като кутийка, гдето се ражда само ръж, гдето зимата е
девет месеца, гдето най-работните пътища са широки таман две педи, гдето
знатните гости се считат за хаджии, гдето не е стъпвал кракът ни на Бланки, ни
на Ами Буе, ни на Киприян Роберта, ни на Луи Леже и пр., пр. – и такава паплач
от деятели и родолюбци! Необяснимо!“
Вълнуваща е Копривщица, ще ме притегли пак. Излизаме в посока Стрелча, а по
протежение на все по-живописния път в околността следват множество скални
образувания и тракийски светилища. Приисква ни се да направим маршрут, но
осъзнаваме, че още не сме купили червения пелин от Старосел, заръчан от Стоян. Боко
вече се тюхка, че освен с надениците, твърде много реверанси прави и с пелина, та дава газ към бялото вино на хотел
Старосел а ла Шератон на Средна гора. Тук взимам нещата в свои ръце и отсичам: да
купим червен пелин от „Стема“, малка винарна с ресторант. Поглеждат ме
недоверчиво, но се съгласяват да се върнем 2 км назад за пелина. Боко, като
пробва, даже за вкъщи си взе.
В приповдигнато настроение след винено-пелиновата дегустация, подминаваме
тракийската гробница под Четиньова могила от 4 в. пр. Хр. и продължаваме вляво
по път, който от асфалтов става черен. До местността Бяло камене е добре, но
после пътят се вие през пресечен терен, който трови нервите на Боко и Васко.
Загризва ги съмнението, че това не може да е пътят, че така да се мъчим и почти
като в тренажор за космонавти да се подмятаме по камънака заради Стоян. Той все
повече „обира лаврите“, но нямаме и покритие на телефона, че да ни обнадежди
като врял и кипял планинар. Идеята за уютната софийска кръчма и ожалването на
джипа стигат апогея си, докато аз осъзнавам, че освен Стоян, друг не е проверил
откъде точно минава пътят. С тук-там интернет по телефоните успяваме да
налучкаме мястото, където се намираме, и продължаваме да следваме посоката. На последното
разклонение на билото по пътя имаше табела, която ни ориентира, че не сме
далеч. На километър от хижата рожденикът Стоян беше тръгнал да ни посреща.
Отдъхнахме си, щом го видяхме да ни маха усмихнато.
Хижа Средногорец, която се намира под връх Малък Богдан (1517 м), е сравнително
добре оборудвана и обновена, с двойни и тройни стаи. От хижата леко и неусетно
се стига и до вр. Голям Богдан (1604 м). Мястото е
зареждащо, попадаш във вековна букова гора, където слънчевите лъчи се пронизват
през клоните и ласкаво ти осветяват пътя напред.
Беше весел и запомнящ се рожден ден. Освен че ядохме домашни вкусотии, играхме
хоро и пяхме, Стоян държа емоционална реч пред своите 35 гости. На другия ден
покорихме двата Богдана и се наслаждавахме на просторите на Средна гора, докато
Боко и Васко се спускаха спокойни с вече опразнения джип.
