Странджански древни потайности и дъх на социализъм

Археологически и културни артефакти, за които знаеш от книгите, но трудно намираш

Ирина Бачева

Най-голямата древна римска баня в Европа – неузнаваема в тревите, базиликална църква на територията на металургичен завод, занемарена величава крепост и социален дом за инвалиди в село Русокастро, тракийски гробници, за които знае предимно научната общност. Досещате се, че това не е фентъзи, а смесица от българските уникалности с привкуса на соц-а, на юг от Бургас в посока Странджа планина.

Следите на траките са навсякъде из Странджа. Дали в България този факт се оценява подобаващо? Районът на юг от Бургас из Странджанската планина е пълен с древни находки и артефакти, за повечето от които не само че няма събрана на едно място информация, а любителят историк и пътешественик сам създава маршрута си и се бори с препятствия, за да се докосне до забележителности от световен ранг и цивилизация на поне 4000 години.

Спомням си, че когато посетих древния Ефес в Турция, се редих на дълга опашка и платих около 10 евро вход, а останките от древния град бяха рекламирани къде ли не.

Не е така в района южно от Бургас, около западните брегове на Мандренското езеро и село Дебелт, възникнало като тракийско селище. Археолозите са във възторг от региона и тръбят, че тук има изобилие от археологически обекти – над двадесет и пет от различни исторически периоди от къснобронзовата епоха до късното средновековие. Те обаче са труднооткриваеми и достъпни.

Римска баня, част от римския град-колония за ветерани Пацис Деултензиум, бе целта на нашето посещение в този край. След Бургас по пътя за с. Дебелт се полутахме накъде да се отклоним, докато не забелязахме до шосето малка очукана от времето и немарата постройка с малко древни камъни отпред. Нищо не сочеше как точно се стига до значимите останки. Появи се пазач, който обясни, че се влиза оттук и след около 500 метра зад пристройката, по поляна доста обрасла с трева, ще видим банята.

„Скоро не е чистено, трудно ще минете през тревата“, се опита да ни разубеди пазачът. Освен него, в района нямаше жива душа и въпреки че беше над 30 градуса, решихме да рискуваме.

Заслужаваше си, защото находката е уникална. Смята се, че банята е изградена през късната античност – края на ІІІ в. сл. Хр., преустройвана през следващите ІV и V в. Разкритите участъци са основание да се смята, че тя е сред най-големите римски бани в Европа по онова време. Сградата е имала съвършена система на водоснабдяване и канализация.

Изобщо, ако попитате историците, те ще ви засипят с факти за стратегическото положение на Дебелт. Смята се, че оттук е преминала първата делегация за покръстването на българите.

Добре че бяхме попрочели разни хроники – иначе в местността нищо не говори за великото древно минало. На стотина метра от разрушената през 40-те години на ІХ в. византийска митница, на южния бряг на река Средецка, десетилетие по-късно е била построена малка базиликална църква. Смята се, че в Дебелт все още лежат и останките на древната митница.

Така пише, но опитайте се да стигнете до тези находки.

Пътят за църквата минава през металургичния завод „Промет стиил“

Първо взимате разрешение от завода, ескортират ви с кола до останките, които са на територията на огромното предприятие от поне 10-ина сгради. Църквата може да се види не по-късно от 16:30 часа в делник, така че ни се наложи да ходим два пъти.

Втория път, след като почакахме на портала около 15 минути за разрешение, огледаха ни добре дали сме надеждни и ни регистрираха с личните карти, потеглихме с водач към мястото. Това, което видяхме, бяха само останките от древната църква. Възможно е тези от митницата още да не са разкрити, именно защото и те се намират на територията на завода. Според археолозите точно тук Византийската империя е плащала ежегодния си данък на България, който гарантирал мира между двете държави.

Около митичната митница са намерени 60 оловни печата и пломби от ІХ-Х в. Между тях – три печата на българския владетел Борис І и един на логотета на дрома – Теоктист, който е бил начело на официалната делегация на императора, пратена за покръстването на България.

Анонимна средновековна хроника споменава, че Борис І е приел новата вяра точно тук. Върху древно тракийско светилище, подобно на крепостта Перперикон, е построена и

крепостта Русокастро, известна още като Червената крепост

заради червения цвят на скалите, от които е изграден хълма. До крепостта се стига, като от Бургас се поеме пътя към с. Константиново.

Отново в историческите документи четем, че крепостта е била стратегически важна и относително голяма, в добре заселен район. Нейното име се споменава в много хроники като място на много исторически битки между българските владетели и византийските им противници. Най-важната битка, водена тук през 1331 г., е тази между българския цар Иван Александър и византийския император Андроник III - последната значима победа на българите над византийците преди падането на България под турско робство. Българите преценявали победата при Русокастро като истински триумф.

Уви, в момента историческата крепост е занемарена до неузнаваемост. Малко останки свидетелстват за нейната внушителност, скрити сред почти непроходима трева и бодили. Изоставен фургон свидетелства, че някога мястото може би е било охранявано, но днес тук няма пазач. През 70-те години на 20 век по време на социалистическите военни обучения са унищожени доста части от крепостта, докато военните „пробват“ издръжливостта на древните останки.

Все пак радостното е, че от 2006 г. насам археолозите от Бургаския Регионален исторически музей бавно, но методично проучват пластовете. Екипът се ръководи от н.с. Цоня Дражева. През миналата година историците откриха уникално водоснабдително съоръжение на града-крепост, градено през V век, когато се смята че е изградена и ранновизантийската крепост, достроявана и разширявана от българите през IX век.

Близо до крепостта е построен и социален дом за деца с умствени отклонения, свидетелство за „хуманното" отношение на бившия режим към изоставените деца, които трябваше да бъдат „скрити" от обществото. Тук, на хълма на крепостта, от птичи поглед усещаш изолацията на децата още повече, което контрастира рязко с красотата на природната гледка.

В Странджа е бившата резиденция на Тодор Живков „Перла“, която до 1991 г. е достъпна само за избрани. Близо до „Перла“ се намира

уникалното тракийско светилище с турско име – Бегликташ

и то наричано българският Стоунхендж, което, заради липсата на достъп, е разкрито едва през 2003 г. Светилището е създадено през 14 век пр. Хр. и функционира до 5 в. сл. Хр. Намира се в околностите на резерват Ропотамо, по хребета на Маслен нос, на 3 км северно от Приморско. Кръг от огромни камъни са разположени върху скалиста повърхност, в средата на поляна. До свещената поляна се стига по черен път пеша около 15 минути през гората. На поляната все още е запазено ловното чакало на Тодор Живков като реплика на магията на мястото.

Тук бившият партиен елит отстрелвал дивеч. Пренебрегвайки белезите от недалечната соц история обаче, усещането от разкриващата се гледка към камъните е наистина космическо.

Древните са обожествявали местността, принасяли са дарове и са я превърнали в своеобразен храм. С течение на времето те изграждат жилища за обслужващите храма (жреците), като върху голата дотогава скала започват да пренасят огромни камъни от околността. Някои от камъните са допълнително обработвани и подредени по определен начин, съобразен с движението на слънцето и сянката. През цялото време се питаш как тези 16 на брой 200-тонови грамади, стигащи до 12 м височина и с диаметър до 2,50 м, са пренесени и поставени тъкмо в тези позиции, оставайки така стотици години!

Според Цоня Дражева – научен ръководител на археологическите проучвания, светилището е свързано с най-стария култ към Богинята Майка и Бога Слънце във фазите на техния брак. Има изсечена скална пътека за вход, дълга 12 метра, от която се стига до „брачното ложе“, върху което жреците ритуално представяли свещенния брак в нощта на лятното слънцестоене.

Групите камъни носят отделни имена, като апостол таш – най-големият камък, или лабиринтът – тесен процеп между два огромни камъка, където успяват да преминат само чистите души и... спортните натури. 

Светилището е служело едновременно като храм, календар и часовник. Интересното тук бе, че освен нас, почти всички туристи бяха чужденци – германци, словенци, чехи – още едно доказателство за значимостта на мястото, вероятно по-добре рекламирано в чужбина.

След като се наситихме на Бегликташ, решихме да навлезем в същинската част на Странджа планина. От с. Царево поехме в посока Малко Търново, където преминахме през с. Изгрев, КПП Българе – тук ни провериха личните карти, след това продължихме към с. Кондолово, с. Граматиково, пресякохме река Велека при местността Качул, следваше местност Камъка и след това се озовахме в

причудливото Малко Търново

на границата с Турция. Малко Търново е спретнато чисто градче, с характерни дървени къщи от времето на Възраждането. Историческият и природонаучният музей в центъра на града разказват за многобройните находки в региона, както и за характерната флора и фауна.

През 70-те години тук упорито и себеотдаващо се работи проф. д-р Александър Фол, като успява да разкрие цели комплекси с тракийски гробници – в близките местности Пропада и Мишкова нива. Музеят разполага с доста снимки от работата на професора и неговия екип, както и изследванията му върху историята на траките.

Както за Пропада, така и за Мишкова нива, е хубаво да си намерите водач с помощта на служителите в музея. Обаждате се предишния ден, за да разберете какви са възможностите да ви го осигурят.

Не се бяхме обадили предварително, но имахме късмет с доброволен водач, който ни заведе до Пропада, за да видим

некропол в гората с 40 гробници

от два типа – куполни и цистови (обикновен гроб, покрит с камъни). Некрополът се намира на 3 км северозападно от Малко Търново, на върха на невисок хълм. Проучените в местността могили показват много добре оформени гробове „циста", познат от І в. пр. Хр. Стените са облицовани с каменни плочи, които са използвани и за покритието на съоръженията.

Вторият тип гробници са четири – различни по архитектура и време на строеж. Едната е тракийска куполна гробница от 5-3 век пр. Хр, други две са римски от 2-4 в. и четвъртата е римска сводеста гробница, градена от камък и тухли. 

Римското владичество в Странджа е засвидетелствано на стотици места чрез некрополи, пътни станции и антични сгради. Условията за пътешественика да се наслади на тези тези места са: да е чел много, да следи внимателно табелите и, ако те липсват, да разчита най-вече на интуицията си.

Граници на държава и време в Ивайловградско – втора част

На втория ден покорихме средновековната крепост “Лютица”

Тя е сред най-големите в Източните Родопи. Известна е като “Мраморният град” и “Цитаделата на Калоян” и е обявена за археологически паметник на културата. Предполага се, че калето е споменаваният в летописите голям и богат средновековен град Лютица – център на епископия (IX–XVII в.) и архиепископия (XVII–XVIII в.), изиграл важна роля в българската история, особено при царуването на Калоян.

Нищо чудно да е имало град – обикновено около всяка крепост са изграждани селища. Представихме си как и тук по склоновете на планината най-вероятно е кипял живот. На мястото на днешната гора някога е имало къщи и селище, служещи като допълнителна защита на крепостта. Руините ѝ заемат 26 дка площ и имат форма на неправилна елипса. Крепостните стени са дълги около 600 м с височина до 10 м, като са запазени и 8 от 12-те кули на укрепения град. Основният градеж е античен и най-вероятно датира още от IV–VI в.

За първи път името на крепостта се появява в епископските списъци от IX в. – времето на император Лъв VI Философ (886-912 г.). Крепостта е разрушавана многократно, сегашният строеж вероятно е от XII–XIII в. – времето на цар Калоян. Османските нашественици са завладели Лютица без бой, което ѝ спестило поредното разрушаване, а освен това тя запазила статута си на епископски център.


До крепостта води черен път със стръмнини, по който могат да минат джипове, но съвсем различно е пътешествието пеш през пресечен терен сред дивна букова гора, уханни туфи мащерка, бавно щъкащи костенурки и прескачащи краката гущерчета!





Тръгнахме с колата и от квартал Лъджа на Ивайловград има отклонение с указателна табела, сочеща 6 км до крепостта, но това се оказа не съвсем вярно. Тук започваше черен път, лъкатушещ по леко възвишение, където забелязахме съхранени немски бункери от времето на Втората световна война.

Реално пътят се оказа дълъг не 6 км, а 9–10 км, които с нормално темпо изминахме за около час и 50 минути. За съжаление крепостта не е добре поддържана, избуялата зелена растителност почти не позволява да се различат останките и да се добие представа за размерите на градежа.

Усещанията на това място, ходенето по запазената външна стена и великолепната гледка, която се открива към Родопските склонове, те кара да се чувстваш повече българин. Може би това витае в тукашния въздух – през вековете корените на жителите на този район са били многократно изтръгвани и засаждани от двете страни на сегашната държавна граница заради превратностите на балканската политика.

Накрая, за десерт, нямаше как да не посетим и една друга изключително известна забележителност на Ивайловград –

вила Армира, най-богатият частен дворец от римско време

Останките от вилата и мозайките са подслонени в специално изградено остъклено затворено помещение. Макар че голяма част от вилата не е запазена, руините говорят за нейната внушителност и разкош, създадени с изключителен вкус, които я превръщат в произведение на изкуството!
Построена е през втората половина на I век сл. Хр. от виден тракийски аристократ като център на голямо поземлено владение. Внушителната двуетажна сграда се простира на площ 2132 кв. м – с панорамна тераса и много помещения (спални, приемни, зала за пиршества, стаи за гости, работни дневни за жените, баня, сауна и др.). Само на първия етаж помещенията са били 22, ограждащи под формата на буквата П огромен басейн с размери 11х7 м. В част от сградата е имало римски тип отоплителна система (хипокауст – подово отопление), части от която се виждат и днес.



През втората половина на IV в. вилата е била опожарена и разграбена. Въпреки това са се запазили изключително много и разнообразни мозайки. Особено ценна е мозайката от господарската спалня, където е изваян портретът на един от собствениците ѝ заедно с двете му деца – единствените портрети върху мозайка от римската епоха, намерени досега у нас. Специален интерес представлява и по-късната мозайка от триклиниума с изображение на Медуза Горгона – символ, който се повтаря многократно в декорацията на вилата. Има мозайки с различни древни символи – ин и ян (откъде ли този смятан за далечно източен символ е дошъл до тези земи?), свастиката, различни геометрични фигури.

Още през първата половина на II в. към вила Армира се създава ателие за художествена обработка на добивания в околностите ѝ искрящ бял мрамор, като тук са поканени да работят майстори от град Афродизия в Мала Азия, известен с най-голямата през римската епоха скулптурна школа в света. Така вилата се превръща в истински дворец от онова време – целият първи етаж е бил облицован със съвършено изработени мраморни плочи и пана, покриващи стените на коридорите и всички представителни помещения от пода до тавана, както и самия басейн. Сложната схема на облицовките около басейна повтаря колонадите от древните богати градежи и стенописите от ранноримската епоха.

Това беше едва краят на втория ден от нашето пътешествие, но препълнени с впечатления, поехме своя път към къщи, като си обещахме, че ще се върнем в региона отново, защото оставихме още много интересни места зад гърба си – местността Глухите камъни, тракийския долмен край с. Железино, култовия комплекс и параклис „Св. Кирил и Методий” край с. Габерово и още много други – все достойни обекти за прескачане между времената и границите на днешното ни битуване.

Граници на държава и време в Ивайловградско – първа част

В преоткриване на източнородопските съкровища 

Ирина Бачева

Ивайловград, кацнал в най-югоизточната част на Родопите, гранично кътче на България, което посетихме в началото на май, е свидетелство, че пограничните райони са уникални и не приличат на останалите места в България. Ивайловград е толкова типичен, колкото са Белоградчик или Мелник, например. Не преувеличавам. Кръстихме нашето пътешествие „Индиана Джоунс в Източните Родопи”, защото се превърна наистина в приключение.

Започнахме пътуването си от Пловдив на път за Харманли, където се отбихме в посока с. Долни Главанак в община Маджарово. На невисок хълм, 2 км западно от селото се намира тракийски кромлех (от бретонски език crom – кръг, lech - камък) – култово мегалитно място от 8-7 в. пр. Хр., наричано още Българският Стоунхендж (вторият, намерен по-късно край Приморско кромлех, журналистите също нарекоха така, но това е само от безсилие, но не на езика ни).

Кромлехът

Кромлехът край село Долни Главанак е тракийско култово мегалитно съоръжение. Смята се, че е примитивен каменен календар от ранната желязна епоха – 8-6 век пр.Хр. Състои се от 12 вертикални пирамидално оформени 1,5-метрови каменни блока с неправилна форма (камъните на Стоунхендж са с правилна форма), които описват неправилна окръжност с диаметър 10 метра (Стоунхендж е с диаметър 100 м). Запазени в изправено положение са 9 вертикални блока, а три са паднали близо до мястото си. Между вертикалните блокове хоризонтално са положени други по-малки. В смятаното за свещено пространство вътре в кръга жреците извършвали ритуални действия и през късната желязна ера до 1 в. пр. Хр. Свидетелство за това са откритите през 1999 г. глинени съдове и метални предмети. Мястото е почитано и през Средновековието, но историците трябва да кажат точно за какво е използвано.

Малките кръгове

На юг от кромлеха на 20-ина метра се намират 2 по- малки съоръжения с диаметри 5 м и 3 м, където са открити останки от детски погребения. Смята се, че тези кръгове е разпръсвана пепелта на починали деца или млади хора, чиито тела са били изгаряни на друго място.

Европейски проект

Находката стана част от европейски проект за съхраняване на културните паметници. Преди да стигнем до нея, минахме през малък туристически център с паркинг и информационни табла, направени с европейски пари, които разказват историята на откритието и накъде да тръгнем, за да стигнем до кромлеха. Въпреки че беше Гергьовден, а нали по празник музеите трябва да работят, центърът беше заключен. Иначе личеше, че грижовна ръка е изградила мостче и приятен чакълест път през дъбовата гора, завършващ със стълби с перила до малко възвишение над селото.

Находката

Маджаровският кромлех е открит през 1998 г. д-р Георги Нехризов от Института по археология на БАН, докато е извършвал теренни обхождания на територията на община Маджарово. Проучванията на находката са направени през лятото на следващата година. Според описанието на самия д-р Нехризов, документирането на пластовете, контекстите и обработката на материалите (от разкрития културен пласт) се е извършило по разработената от колектива компютърна система за полева археология. 

Наблюденията преди статистическата обработка на керамиката според него показват, че във всички пластове преобладават фрагментите от работените на ръка съдове от ранножелязната епоха. Прави впечатление твърде високият процент сред тях на частите от луксозни съдовете, често с богата щампована украса. На второ място се нарежда керамиката, работена на ръка и на грънчарско колело, от късната желязна епоха. Интерес предизвиква наличието в горните слоеве на фрагменти от средновековна керамика от ХІ–ХІІ в. Освен фрагментите от глинени съдове бяха намерени изцяло запазена бронзова фибула, част от желязна фибула, бронзова игла, железни остриета и пирони.

Кромлехът край село Долни Главанак е тракийско култово мегалитно съоръжение. Смята се, че е примитивен каменен календар от ранната желязна епоха – 8-6 век пр.Хр. Състои се от 12 вертикални пирамидално оформени 1,5-метрови каменни блока с неправилна форма (камъните на Стоунхендж са с правилна форма), които описват неправилна окръжност с диаметър 10 метра (Стоунхендж е с диаметър 100 м). Запазени в изправено положение са 9 вертикални блока, а три са паднали близо до мястото си. Между вертикалните блокове хоризонтално са положени други по-малки. В смятаното за свещено пространство вътре в кръга жреците извършвали ритуални действия и през късната желязна ера до 1 в. пр. Хр. Свидетелство за това са откритите през 1999 г. глинени съдове и метални предмети. Мястото е почитано и през Средновековието, но историците трябва да кажат точно за какво е използвано.

На другия край на с. Долни Главанак, откъм с. Голяма долина, стъпихме на ключовия римски път, свързвал някога Одринското поле с вътрешността на Източните Родопи. Походихме по големите закопани в земята широки камъни, които са постлани през гориста местност.

Следващата ни спирка бе село Бориславци, разположено на брега на река Арда, където е устието на впечатляващия с размерите си язовир „Ивайловград”. Освен девствена природа и чудни гледки, тук се натъкнахме на самоделния

исторически музей „Христо Чолаков”

дело на самия Христо Чолаков, който в няколко кирпичени стаи подслонява предмети и сечива от бита на местното население от времето на основаването на селището в древността, разказва за трагичното избиване и разорение на тракийските и малоазийските българи и кланетата по река Арда през 1913 г., където, за разлика от трагедията Баташко клане, не едно, а 70 села са подложени на небивали репресии и унищожение – факти, които според създателя на музея, малко българи знаят и които са недостатъчно дискутирани и изследвани.

 

Музейната експозиция показва типични дрехи, носии и цървули, каквито носеха нашите пра-дядовци, стига до по-нови времена и припомня ламповите телевизори от 60-те и 70-те г., както и огромните радиоприемници от времето на зрелия социализъм. Накрая Христо Чолаков ни показа изключителното минерално разнообразие на региона, където е имало няколко мини за рудодобив край град Маджарово. Интересното е, че в рудодобива в този край са транспортирали рудата с камили заради издръжливостта им.

Пътят до там

С автомобил по шосе Е8 за Свиленград (малко над 70 км), после изхода към Кърджали и като стигнете Хасково може да тръгнете по шосе Е5, а след около 8 км вляво по Е505. Ние обаче бяхме с по-претенциозна кола и не посмяхме да поемем по този с около 25-30 км по-пряк маршрут.

Продължихме до Харманли и завихме по Е808 за около 38 км и стигнахме Долни Главанак. Без да се влиза в селото, на около 2-3 км по път Е808, който завива на запад, се стига до кромлеха – ще видите указателните табели. Дотук пътят е 145 км общо и се взема за малко повече от 2 часа. От Долни Главанак до Маджарово пътят е Е8081 и е около 11 км. За да стигнете Ивайловград след това, трябва да продължите на югоизток и по Е8081 19 км, където трябва да свиете надясно по Е597 около 34 км и за нови 3 км да завиете наляво по Е59 до Ивайловград. От Маджарово до Ивайловград разстоянието е малко повече от 56 км и се взема за по-малко от час.

Виж по-голяма карта с очертан маршрут – точка В е мястото на кромлеха 

Многоликата и неподражаема Барселона

Тук трепетливо пазят своите уникалности и това не пречи, а помага на общуването в микса от култури

Ирина Бачева

Припявам си хита на Фреди Меркюри „Баарселоонаа” и си давам сметка, че той не е създаден само заради олимпийските игри през 1992 г. в града, но и защото със сигурност Фреди е бил вдъхновен от космополитността на мястото. Всеки, който е бил в Барселона, е останал толкова зашеметен, че ще се върне със сигурност пак, за да изпита чувството на свободата да си различен сред многото общности и в същото време да се чувстваш като у дома. Всъщност домакинството на първенството е феноменално събитие за града, защото предизвиква най-значимите инфраструктурни промени в облика му за цялата двехилядна история, които създават днешната модерна Барселона.

Първата асоциация за града са причудливите къщи на архитекта Антонио Гауди от края на 19-и началото на 20 век – сякаш дошли от неземна реалност, те зашеметяваг въображението на туриста


каса Батийо и каса Ла Педрера

Гауди получава поръчки от богати фамилии да реновира домовете им, каута му дявя вйзмажнаст да създава творения на изкуството. Вдъхновение черпи буквално от природата – морския и горския свят, превръщайки къщите в „кораба на капитан Немо“, но със съвършена система за циркулация на въздуха и куп други екстри по законите на физиката. 

Сини плочки, мозайки от Венеция, стъкло, дърво, желязо са основните му материали. 

С безкрайно въображение и реверанс към децата, е направен и паркът Гюел.

„Лебедовата песен“ на Гауди и същевременно произведението на живота му, е готическата катедрала Ла Саграда Фамилия (Светото семейство), посветена на Христос. На нея Гауди отдава 42 години от живота си и умира преди да я завърши. Стотици глави на хора и животни, скулптурни композиции и издигащи се към небето кули. Дванадесет от тях представляват апостолите с височина над 100 м.

Барселона е град в Североизточна Испания, столица на автономната област Каталония и административен център на провинция Барселона. С население 1,7 млн. жители, градът е вторият по големина в Испания. 

Как се стига от България? 

С полет на чешките авиолинии с прекачване в Прага. Пътуването отнема средно 9 часа, ако е с дълъг престой, но билетът е почти наполовина по-евтин от директния полет на "България еър", който продължава около 5-6 часа. От летището на Барселона, което е далеч от центъра, се взима автобус до площад Каталония, където има стоянка на таксита с поносими тарифи. В града метрото е основен и много удобен градски транспорт.

Но Барселона далеч


не е се изчерпва с архитектурния гений на Гауди


Градът приютява най-значимите произведения на художници и артисти, сред тях Хуан Миро, Пабло Пикасо и Салвадор Дали. „Фондация Хуан Миро“ се намира на хълма Монт Жуик. Музеите на Пикасо и Дали са в стария град.

Преди да стъпиш в града, не си даваш сметка колко е многолик и в същото време с неповторимо свое лице. Въпреки пъстрата латиноамериканска общност от Аржентина, Колумбия и Куба, въпреки настъплението на пакистанци, индийци, китайци, а и българи, Барселона е преди всичко земята на достолепните каталонци. Поколенията от 30-те, 40-те и 50-те години ще разпознаете навсякъде – в метрото или по най-оживената търговска улица – Ла Рамблас – почти винаги с костюми, навяващи спомен за отминалото време. Може би това са наследниците на онези каталонци, които през 30-те години на 20 век правят собствена република, в опит да се отцепят от Испания.

През 1939 г. Барселона е последната испанска крепост, която се предава на генерал Франко. За да не станат негова жертва, хиляди каталонци предпочитат бягството във Франция, Андора и далеч от дома. Франко не губи време, за да забрани каталонския език и да наводни града с обеднели имигранти от Андалусия, като се надява, че така ще сломи борбения дух на каталонците и жаждата им за независимост. Планът му обаче е разбит на пух и прах – историята доказва, че децата и внуците се оказват по-каталонци и от своите родители.

Новата конституция на Испания от 1977 г. дава на Барселона статут на автономия. Това е един от общо 17-те автономни области на Испания, която е интересна с това, че е изключително децентрализирана като държавна уредба. На централното правителството се падат едва 18% от публичните финанси, докато регионите имат 38%, а местните съвети 13% дял от националния бюджет!



Барселона е спасителната врата за част от латиноамериканска общност по света, както и място, където всеки търси своето ъгълче под слънцето. Каталонците не са недоволни от това пъстро нашествие, те придават допълнителен чар на микса от култури. Общуването с „другия” е характерност за града. Макар че почти не знаят английски, местните хора не странят от разговорите с чужденци, а упътват с красноречиви жестове и малък на брой, но ключови думи, когато се наложи.

Уличните артисти – музиканти или танцьори от различни националности, са буквално на всеки ъгъл, алчни да грабнат вниманието с

уникално музикално изпълнение на китара, ханг, ситар, саксофон или кларинет




Не винаги се забелязва шапката с парса, явно повечето от изпълнителите истински се забавляваха, когато успяваха да съберат публика около себе си. И наистина го правеха: появява се банда момчета по потници и анцузи, пускат касетофон и рапът, хип-хопът, брейкът придават стил на професионалната акробатика. Така беше на Ла Рамблас, близо до площад Каталония, из тесните улички на стария град в кварталите Ел Борн и Бари Готик.

Из тесните готически улички на тези квартали се откриват малки капанчета, където туристите попадат в истинска испанска атмосфера. Попаднах и аз в едно от тях и първо забелязах, че има наредени плата с малки хапки

„тапас“– наденички върху резенче франзела, или риба, или зеленчукова вкусотия

Помислих си – това е частно парти, но после се оказа, че всеки, който иска да се види с приятели след работа, или просто да прекара добре остатъка от вечерта, идва тъкмо в тапас-баровете, на чаша сайдер, гарнирана с мезета. Е, може и мохито, бира или вино. Но сайдерът е забележителност – това е ферментирал, леко газиран ябълков сок, който се налива на дълга струйка, като чашата се държи от сервитьора на около метър от бъчвичката – гледката те изпълва с настроение. Баба ми разказваше, че сайдерът се правел и по нашите земи, но какво остана живо от българските традиции, покосени или от развития социализъм, или от погрешното разбиране, че миналото на бабите ни няма място в ежедневието ни, нито е част от нашата уникалност?

Барселонците трепетливо пазят своите уникалности. Те обичат

неделния танц сарданя

Познати, или съвсем непознати хора се хващат за ръце и образуват широки хора̀, обикновено на площадите. Това е и част от общуването с ближния, и неделна почивка, и блажена традиция...


Сарданя се играе много често пред впечатляващата с размерите си катедрала Ла Сеу, в центъра на готическия квартал Бари Готик. Тя е построена през 14 век. Ла Сеу е висока 93 метра и широка 40 метра. Катедралата е издигната в памет на света Еулалия, която била 13-годишна по време на римската власт в Барселона, когато я измъчвали до смърт заради християнската ѝ вяра. Във вътрешния двор на църквата винаги има 13 бели гъски, символизиращи всяка една година от живота на Еулалия.

Шедьовър на каталонската готическа архитектура е

катедралата Санта Мария дел мар

построена през 14 век. Тя е известна още като църквата на рибарите и търговците, които макар и с по-малко средства искали да вдигнат базилика, за различна от другите пищни базилики, подкрепяни от богаташите в града. В резултат катедралата има стройни изчистени форми и привлекателна простота, а вечер е винаги красиво осветена. Вътре тя е още по-импозантна, с три високи нефа и цветни витражи.

Акустиката й е прекрасна, заради което тук почти всяка вечер има класически концерти в изпълнение на орган или на симфонични оркестри.

София-Барселона-София